След като вече сме останали само тези, които не се засягаме лесно и не рискуваме модераторът да изтрие коментарите ни като нецензурни, да ви кажа откъде ми тръгна мисълта. От финала за Шампионската лига между „Барселона” и „Манчестър Юнайтед”.
Любимите отбори на семейството ни са „Ливърпул” и „Реал Мадрид” – т.е. смъртните врагове на финалистите за ШЛ. Така че дилемата за кого да викаме беше обобщена до „за по-добрия”.
Мачът беше хубав, имаше емоция, подскачахме, викахме, коментирахме, че „Барселона” е силно надценен отбор, но пък има страхотни играчи и винаги успява да обърка сметките на противника, че сър Алекс би бил доволен да има още 10 Руни-та на терена...
На другата сутрин, естествено, проверихме коментарите за мача в спортните и не само спортните сайтове.
Ииии познайте – единственият коментар беше „Защо не игра Бербатов?”
Чак се учудих как не ми е минало през ума, докато гледах мача. Няма да изреждам сочните попържни спрямо „некадърния” сър Алекс и воплите за накърненото българско национално самочувствие.
Имах чувството, че журналисти и зрители просто са изгасили телевизорите в мига, когато не са видели Бербатов не просто на терена или на резервната скамейка, а на трибуните.
Защо изобщо отварям дума за това? Защото от години се дразня на изрази като „Барселона на Стоичков” или „Астън Вила на Стилян Петров”. Не е важно, разбираш ли, че има такъв отбор, важното е, че в него има „наше момче”.
Същото е, като се съобщава за някакво световно бедствие и новината започва с думите „Няма пострадали българи”.
Презумпцията явно е, че всичко българско трябва априори да се харесва и величае просто защото е българско – дали е футболист, сирене или песен на „Евровизия” – ако не го харесвам, значи не съм достатъчно патриот.
Мога да се обзаложа, че същите автори по сайтове и форуми, които сега плюят по Алекс Фъргюсън, че е унижил звездата на отбора Бербатов, са изсипали тонове помия по Бербатов, когато той отказа да играе за националния отбор.
А защо отказа, помните ли? Заради същите комплексарски страсти, които сега се вихрят из медиите.
„Колкото и да съм се старал да покажа най-доброто от себе си за България, винаги бях обиждан за представянето си. Винаги имаше хора, които не харесваха какво правя на терена. Сега обаче не ми се налага да се притеснявам за това повече", каза тогава Бербатов. И беше напълно прав.
Бербатов може и да напусне „Олд Трафорд”, но едва ли ще се върне в България, той отдавна се сбогува както с „Осанна!”-та, така и с „Разпни го!” на тукашната реалност.
От обвиненията в липса на патриотизъм до рап апологията на Гошо от Почивка измина само една година – толкова им трябва на феновете, за да заменят омразата с преклонението.
И за всичко е така – всеки герой на деня рискува утре да бъде стъпкан в калта заради „националната гордост”.
А истината е, че нещата са прости – или си добър, или не. Или ставаш, или не. И не ми казвайте: „Ама голмайсторът на Висшата лига!”. Истината е, че Бербатов явно е умен и талантлив, но така и не се вписа в английското разбиране за футбола „на кило кръв и метър кожа”.
И това стана ясно много отдавна, не в събота вечерта. Дори да беше играл, Бербатов нямаше да направи за „Манчестър Юнайтед” онова, което Стивън Джерард направи за „Ливърпул” на онзи паметен финал за ШЛ през 2005-а. Едва ли дори самият Бербатов, колкото и да е разочарован от решението на своя треньор, е очаквал това от себе си.
И за всички, които въпреки инструкциите в началото все пак са стигнали до края и вече точат „моливите” да сложат на мястото й тая женска, дето влиза с бутоните в мъжката светая светих – футбола, явно не сте разбрали.
Темата не е футболът, той е метафората. Темата е за националните комплекси и техните жертви.
Не пожелавам на никого да е герой в България, защото ако не избива националните комплекси с подобаващо старание, утре ще бъде сложен в казана от апологетите си, за да бъде принесен в жертва пред олтара на националното самочувствие.
Източник dnes.bg
0 коментара:
Публикуване на коментар