Ако Никола Саркози не успее да стигне до втори мандат (каквито са прогнозите на повече социологически агенции), то несъмнено един от основните фактори за поражението ще бъде фактът, че личността му меко казано не се нрави на множество негови сънародници. Не говорим за изпълнението на професионалните му задължения, а за самото му поведение, констатира BBC.
От момента, когато се настани в президентското кресло, Саркози може „да се похвали” с невиждано дотогава крещящо обществено презрение към държавния глава. Всички политически лидери трябва да се готви да посрещат непрекъснати атаки заради естеството на работата си. Но не са много тези, които получават подобно отношение заради самата си личност.
Френски анализатори посочват, че проучванията за политическите реформи и решения на президента срещат стабилна подкрепа. Но мнението на анкетираните се формира без назоваването на Никола Саркози. Ако името му бъде прикрепено към неговите собствени действия, то настроенията моментално се обръщат на 180 градуса.
Така се оказва, че ключови решения като вдигането на пенсионната възраст от 60 на 62 години, разхлабването на 35-часовия работен режим на седмица, основните ремонти на редица водещи висши учебни заведения и измененията в данъчната система, за да се стимулира плащането на извънреден труд и притежанието на собствено жилище реално не помагат особено на Саркози в борбата му за втори мандат.
Според експерти на BBC омразата към държавния глава се корени в категоричното му засвидетелстване на принадлежност към политическото дясно. Саркози никога не се е притеснявал или срамувал да се самопредели като десен, а това не е правено от никой президент преди него. Защото Франция (или поне по-голямата част от нея) брани ревностно своите социални ценности.
„Саркофобията” може да усети особено силно в кафенета и изложбени зали в буржоазен Париж, където президентът често е коментиран, обрисуван и оприличаван като вулгарен, обсебен от парите, опасен расист. Наскоро филмовият режисьор Матийо Касовитц стигна дотам, че да заяви: „Ако Саркози се добере до балотаж, това би било ясно доказателство, че Франция е „неофашистка” държава”.
Негативното отношение към френският президент е тенденция и в цяла Европа. За европейците именно той е най-популярният политик на континента, но същевременно и най-малко харесваният.
За 5-те си година на власт енергичният Саркози изгради образ, коренно различен от този на предшествениците си на поста. Той благоговее пред Съединените щати, следи изключително изкъсо сметките и парите и е твърд последовател на капитализма.
На този фон идва и светския му живот. Развод с втората му съпруга и брак с италианския бивш топмодел и настояща певица и актриса Карла Бруни, които са превърнаха в основна „храна” за папараците.
Що се отнася до колегите му на световната политическа сцена, Никола Саркози има реноме на бързомислещ, но абразивен. Убедителен, но непредвидим. И най-вече силно избухлив.
Според шоумена Кристоф Алевекю настоящият президент на Франция е нищо повече от „опасен умопомрачен глупак, който вярва на собствените си лъжи”. „Ако толкова много обича парите, нека си намери работа в банка и да ни остави на мира”, продължава с тирадата си комедиантът.
Пищното тържество в скъпарски ресторант след победата на изборите през 2007-ма година продължава да се изтъква от противниците на Саркози като ярък пример за същността му. Не че социалистите не си позволяват вечери в шикозни заведения. Но за Сарко няма прошка, защото той не бяга от светлината на прожекторите, дори напротив.
Неговите защитници са убедени, че „Саркофобията” е плод на френската култура на революция и романтика, която отхвърля всичко което мирише на пари и/или привилегии от служебно положение. Поддръжниците на Саркози хвърлят вина и върху медиите, тъй като проучвания посочват, че 80-85% от журналистите във Франция са с леви убеждения. Тоест десният президент неизбежно се превръща в мишена.
Андре Беркофф, автор на книгата „Ловът за Сарко”, гледа на ситуацията от друг ъгъл. Според него обществото не може да приеме Саркози, защото той е отстъпил от традиционното схващане за президентската институция. „От времето на Шарл де Гол и Петата република, президентът е по-скоро нещо като монарх. И всички след него – леви или десни се съобразяваха с тази представа. Но дойде Никола Саркози, който не искаше да е монарх. Той искаше да е политик, човек на действието, нещо като футболен треньор. И хората приеха това като обида към цялото френско общество”, счита Беркофф.
Авторът не пропуска да подчертае, че Саркози е недолюбван и заради решението да каже на глас някои не особено приятни за французите дълго прикривани истини: „Хората бяха щастливи при Митеран и Ширак, защото тези държавници поддържаха убеждението, че французите са нещо като богоизбрани и за тях основните икономически правила не важат. Но Саркози разби тази илюзия. И беше намразен и за това”.
И въпреки уверенията на социолозите, че пътят към победата е доста дълъг и почти непреодолимо труден, има специалисти, които категорично отказват да отпишат Саркози от борбата. Според професорът по социология от Сорбоната Мишел Мафесоли икономическата програма на президента всъщност е доста добре приета от младите, работещи французи и „модернизирането ала Сарко” далеч не е толкова болезнено приемано от избирателите.
„Възгледите на интелигенцията и на останалата част от обществото за рационалните, адекватни управленски решения се различават все повече. А интелигенцията не може да избере сама президент”, счита Мафесоли, макар и да е наясно, че преизбиране на Никола Саркози е твърде малко вероятно.
Но пък и евентуалният успех за социалиста Оланд няма да бъде дългочаканият триумф за левите. Защото 60 на сто от хората, които са готови да дадат гласа си за Оланд, го правят с един единствен мотив – да се отърват от Саркози...
Източник dnes.bg
